ПОГЛЕД В МИНАЛОТО НА СЕЛО ГОРТАЛОВО

Веселин Ганчев Чернялски

Веселин Борисов Ганчев /Чернялски/ е роден през 1945 г. в с. Горталово, Плевенско. Завършил е института за начални учители в Плевен. Бил е учител в Плевенски, Добрички, Монтански и Великотърновски окръзи. Член на дружеството на писателите – Плевен и на Съюза на незивисимите български писатели – София. Има издадени 3 книги с поезия. През 2004 г. издаде краеведската книга „Поглед в миналото на Горталово” и организира общоселски празник във връзка със 70 години от преименуване на селото. Член на дружеството на плевенските краеведи.

Каньонът на малката река Чернялка е забележителен не само със своята приказна красота и природни дадености, но и с многобройните останки и руини от крепости и поселища, забравили не само годините си, но и вековете, през които са съществували.

Знае се, че от дълбока древност хората са се заселвали в места, които са естествено защитени и са в близост до извори, реки и езера. В онези времена този оазис на красотата е бил идеално място за заселване и живот, отговарящо напълно на тогавашните изисквания и потребности. А и пещерите – най-сигурното убежище при опасностите, дебнещи от всякъде, са доста на брой.

Едва и най-богатото въображение би могло да ни върне в онези векове на примитивизъм, в който наистина опасностите са били на всяка крачка, а болестите са покосявали за броени дни цели родове и поселища.

Мнозина от старите хора, с които съм разговарял през годините предполагаха, а други бяха убедени, че Черна пещера при Баба Радица е била обитавана от първобитния човек. Твърдяха, че в нея е намерена каменна брадва. Тези твърдения не са подкрепени с известни доказателство. И все пак цветът на пещерата едва ли е черен само от епизодичното палене на огън от овчари или случайни хора…

Едно е сигурно – в района, в който е разположено днешното село Горталово и в близост до него, в каньона на река Чернялка, от незапомнени времена е имало човешки живот.

През 1921 г.археолозите Иван Велков и Васил Миков (тогава студенти по история) посещават каньона и каньона на село Горталово и се задържат тук няколко дни. Най-голямо внимание отделят на един уникален паметник от древността, наричан от местните хора Мечока. Това бил един скален масив, достигащ 11 метра височина и заемащ площ от около 6 кв. м., долепен до скалата. Името си носел от фигурките на мечки по него, отчупени от неизвестен злосторник още преди идването на археолозите.

Върху камъка са били изрязани 12 фигурки на животни, 6 на хора, много конусообразни дупчици, пръснати по цялата колона, различни знаци, геометрични изображения, надписи и две години – 1831 и 1837. Дупчиците са били разпределени в разни геометрични фигурки.

Изследователите смятат, че тези дупчици са правени във връзка с култови обреди. Такива камъни са споменавани и в Библията, като камъни, които служели да събират кръвта на жертвените животни. Повечето учени ги отнасят към новокаменния период и бронзовата епоха.

От шестте човешки фигурки за отбелязване са две. Едната – висока 13 см., права в анфас, двата крака наляво, с разперени ръце. В дясната ръка държи предмет, който се разширява в горния край. Под лявата ръка бил изобразен по-голям кръг с точка в средата. Другата фигурка – висока 17 см., с проснати настрани ръце, се намирала малко в дясно и под първата в легнало положение. Според проф. Кондаков рисунката изобразявала убиването на Голиат от Давид, както това се среща в по-стари живописи.

Голяма част от скалата била заета от разни начертания от прави линии, кръстосани и издълбани в най-различни посоки.

Към периферията на северната половина на скалата имало няколко почти равнораменни кръста, които свършвали накрая с по една вдлъбнатина.

Към средата на неравната площ се намирали шест изображения с по-особена форма – разни кръгове, разделени на квадрати с по две и няколко линии.

На разни места върху скалата имало единични букви и един надпис, начертанието на който е различно от това на фигурките, но било също от далечни времена, както личи добре от буквите носовки, а двете дати 1831 и 1837 са били начертани по съвсем друг начин.

Освен тези скални рисунки при село Карагуй, отбелязват в заключение изследователите, ние притежаваме подобни фигурки и от разкопките в Абоба (древна Плиска). Там те се срещат върху камък и тухли. Във всеки случай рисунките от Карагуй стоят несравнимо по-високо от тези в Абоба.

Непосредствено зад Мечока има две плитки пещери, дооформени явно с човешка намеса. Самото им разположение на около 2,5 – 3 м. от основата на скалата и пробития отвор, който ги свързва говори за това. Спореде преданията на стари хора (Цветан Жеков, Славчо Дачев) и един иманяр, едната от тях е била скална църква с една или две икони, изписани върху самата скала. Безспорно това място е било светилище от незапомнени времена.

За съжаление, през 1905 г. наш съселянин, подгонен от немотия, невежество и простотия, разбил с кирка иконите, за да търси под тях скрито имане. Привикали го тогава в полицията, набили го порядъчно, но това не върнало тези безценни паметници. Подобна участ сполетяла след години и Мечока, който се оказал от дамарлии камъни и покорно легнал в основите на къщи.

Над това древно светилище е имало стара римска крепост. На около 400-500 м. от нея през дола Аматица е съществувала друга синхронична римска крепост. И двете просъществували, според двамата археолози, и през средновековието.

Честите нападения на земите в Дунавската равнина от готи и хуни през четвъртото столетие пр. Хр. принудили Империята да подсили граничната си зона. По това време били изградени повечето от регистрираните късноантични крепости, разположени най-често по естествено защитени терени. Тези крепости охранявали пътищата, проходите и преграждали пътя към Балкана и Константинопол.

Според К. Шкорпил пътя от Никополис ад Иструм (край с. Никюп, Великотърновско) за Сердика (София) е пресичал землищата на с. Градище, гр. Левски, с. Пелишат, Сторгозия, като тук се отклонявал и по на юг е минавал през землищата на селата Карагуй, Крушовица и Садовец.

От споменатите две крепости като на длан се вижда каньона и околностите му. Крепостите са охранявали римския път, който вероятно е слизал през Аматица и пресичайки каньона е излизал отсрещния бряг през Върли дол, продължавайки по скалния венец към Крушовица. Никой от старите хора не знаеше кога и от кого и прокаран този път, но самата му направа, доказано от изследователите, потвърждава, че е от римско време.

В горния край на селото също е имало такава късноатична крепост, наричана Градището. До преди десетилетия част от крепостните стени били запазени в сравнително добро състояние, но тя също не е изследвана от специалисти.

Десетки са случаите, когато при изкопни работи в дворовете или по време на оран в нивите си нашите деди са намирали парчета от керамични съдове, на изядени от ръждата подобия на стрели, на почернели от времето и забравата монети. Мълвата говори и за по-голям късмет на някои нашенци. Натъквали се на множество римски гробове, пещи за изпичане на керамика, римски варници и пр.

Колко ли безценни следи от древността лежат под земята на родното ни село? А колко ли вече безвъзвратно са загубени или унищожени, или намерили място в чужди музеи и колекции?

Всъщност къде е началото? Кога и от кого е основано днешното село Горталово?

В младежките ми години някой от моите съприказчици старци спомена, че Карагуй е много старо царско село. Разбира се, не обърнах особено внимание на думите му. Не съм го и записал тогава. Пък и никой друг не спомена подобно нещо в многобройните разговори. Наскоро обаче мъж на моята възраст сподели, че дядо му бил повече от убеден в твърдението, че селото е било царско по време на Асеневци. Дали е правдоподобно такова твърдение? И какво му е било царското, ако наистина е било такова?

В първите десетилетия на турското робство е имало селища, които са били с по-особен статут: едни са шиели дрехи на аскера и са ги наричали терзи, други са отглеждали и обучавали кучета за турските големци и се им казвали доганари, а трети се опитомявали и дресирали ловни соколи и са се именували крагуери. Вероятно тези селища са съществували като такива и преди идването на турците тук. В такъв случай се подразбира произхода и съществуването на селото.

Карагуй, според Васил Миков, е турски изговор на формата „крагуй”, която има прабългарски произход и е със значение „скален сокол, ястреб”. Знае се, че прабългарите са били изкусни майстори в опитомяването и дресирането на тези птици. Нещо повече – използвали са ги не само при лов, но и при бойни действия!

Като се има предвид, че в каньона на река Чернялка и днес гнездят много от тези птици, можем да допуснем това занимание да е било основния поминък на обитателите на селището.

Това съвсем не значи, че селото е основано от прабългари, но вероятността името му да е дошло от поминъка населяващите го – ни препраща да търсим началото доста назад през вековете. В подкрепа на казаното са и имената на близките до Мечока и скалната църква местности – Аматица, баба Радица. Защо да не допуснем, че носят имената на местни воеводи. А имена с такива окончания в онези времена не са били рядкост: Звиница – син на Омуртаг, Илица – български сановник, Никулица – пълководец на цар Самуил, Несторица, Лазарица – воеводи и т. н.

Загадка си остава и едно уникално скално съоръжение в каньона, в близост до Баба Радица – Царева дупка. Това е едно убежище и наблюдателница, изработено за целта в самата скала. В неголямо помещение над цепнатината н скалата сръчни каменоделци са изработили в камъка маса и пейка. При влизане отдолу има две икони, които оставали вляво срещу пейката. Зад нея има неголям кръгъл отвор, от който може да се наблюдава каньона надолу и нагоре в далечина. На масата е изработена паница, в нея – риба, а отстрани – вилица с три рога, захлупена надолу. На около пет метра от пейката четири стъпала водят през тунелче до лавица, която е северно от скалата. След десетина метра ход по нея се стига до вход, висок около метър и широк 70 см. На средата от двете му страни има една вдлъбнатина, където явно е слагано дърво за затваряне на входа. Вътре има изработено каменно легло.

За кого и кога е било изработено това уникално съоръжение? Откъде носи името си Царева дупка?
Знае се, че голям отпор на турците при падането на България под османско владение са дали укрепените центрове Плевен, Ловеч и Враца. Продължителна и тежка е била борбата за Кайлъшката крепост. Според местна легенда в нея взел участие и самият цар Иван Шишман, след безуспешния си опит да премине във Влашко и потърси помощ от воеводата Мирчо.

Именно с това участие на Иван Шишман в отбраната на Плевенската крепост някои свързват и името му с Царева дупка. Но тъй като историческите сведения за съдбата на Иван Шишман от това време сочат друго, то може да се твърди, че това съоръжение е имало съвсем друго предназначение. То е познато и под името Хайдушката дупка, с което може да се обясни предназначението му. Това са само предположения. Столетията са скрили от нас предназначението и целта на това уникално съоръжение, но то ясно показва, че е плод на човешка ръка, и че е служело на хората.

В Плевенския държавен архив и в библиотеката на Регионалния исторически музей се съхраняват много книги и документи свързани с миналото на Плевенския край. Богата архивна колекция притежава Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. В последно време достъпът до най-богатото хранилище на османо-турски документи –османския архив ВВОА – Истамбул и Анкара, Република Турция, дава нови възможности за надникване в миналото на нашия край от специалистите.

Според турския пътешественик Евлия Челеби, посетил Плевен през 1661 г., градът бил превзет от Михал бей, който след това получил от султан Мурад града и 33 села като арпалък (наследствен имот за издържане).

От тогава съдбата на Плевенско е свързана с рода Михал-бейовци. От плевенските Михал-бейовци най-забележителен бил Гаази Аляадин Али бей, който завещал града заедно с 33 села в Плевенско, Ловешко и Никополско на основания от него вакъф (религиозна организация, приходите от която са предназначени за издръжка на джамии, училища, завиета, обществени кухни и др. предназначени само за мюсюлмани). Информация за предисторията на вакъфа дава подробен поземлен опис (муфасал дефтер) на Никополския санджак от петдесетте години на ХVІ век и в препис от 1613 г. на друг подобен поземлен опис. Според тях Али бей получава от султан Баязид ІІ (1481-1512) селата Пилевне (Плевен), Долно Гиривиче (в района на Гривица – изчезнало) и Къшин под формата на дарение (темлик) с права на частна собственост. Впоследствие получава и имперско разрешение,че може да събира хайманета неверници, не зачислени към никого като рая или не вписани в регистъра в регистъра за джизие (вид данък, който се плащал от всеки мъж християнин задето му е позволено за живее в земята на правоверните), да ги засели в поземлените граници на дарените му селища и да се ползва с право на собственост над тях. После той вакъфирал част от „споменатите села, които събрал” за поддръжка на построените от него месджит, имарет и завие в Плевен. Според поземлените описи седемнадесет села са били вакъф на месджида и имарета в Плевен. Петото по ред е село Карагуй.

Вакъфът на Али бей в Плевен е основан с акт за завещание от 1496 г., а допълнение по волята на сина му Хасан бей е направено през 1505 г. В допълнение Али бей е споменат като покойник. От всичко това може със сигурност да се твърди, че село Карагуй е съществувало преди основаването на вакъфа.

В сведенията за немюсюлманското население в селищата от Плевенско, според регистри от ВВОА – Инстамбул за първата половина на ХVІ век, през 1523-1524 г. с. Карагуй е било селище с 29 пълночленни и едно вдовишко семейства с 18 неженени младежи-неверници, записани да издължават данък. Двадесетина години по-късно – през 1544-1545 г. домакинствата са 40 пълночленни и едно вдовишко, а неженените младежи – 35.

Като се има предвид, че системното записване на населението и приходите от селищата в Плевенско не е започнало веднага след завладяване на страната от турците, а вероятно към средата на ХV век, както и гореспоменатото за вакъфа на Али бей, можем със сигурност да твърдим, че селото ни има над 510 годишно минало. Друг е въпросът: къде е началото, от кого и как е основано? Засега на този въпрос не може да се отговори.

Безспорно е само едно – в този приказен каньон, богато надарен от природата, от дълбока древност е имало човешко присъствие.Свидетелствата за това са многобройни – исторически находки и природни забележителности, живите и до днес легенди и предания.

БЕЛЕЖКИ
1. Велков, И. Стари поселища и градища по долината на Р. Вит. С., 1927.
2. Миков, В. Скални изображения от България. С. 291-300.
3. Произход и значение на имената на нашите градове и села, планини и места. С., 1943.
4. Митова-Джонова, Д. Архитектурни паметници в Плевенски окръг. С., 1979.
5. Трифонов, Ю. История на град Плевен до освободителната война. 1933.
6. Грънчаров, М. История на Плевен. Пл., 2001.
7. Административен статут, управление и изграждане на инфраструктурата на Плевен през 30-те – 70-те години на ХІХ век. 730 години Плевен и мястото му в националната история и култура. РИМ, Плевен, 2002.