ЕПОХА НА ПАРНАТА МАШИНА*
(1800-1850)
(Историческо есе)

Стефан Манговски

Стефан Минчев Манговски е роден през 1934 г. в гр. Плевен. Завършва средното си образование в Плевен през 1951 г. Следва двегодишен курс на полувисшето училище по кинематография в София, а след това история и философия в Софийския университет. Постъпва на работа в Окръжния исторически музей – Плевен където се занимава с етнография и развива активна събирателска дейност. През 1960 г. постъпва в МЕИ – специалност “Топлоенергетика”, след което е разпределен на работа в Нефтохим – Бургас. През 1967 година започва работа в новостроящия се Нефтохимически комбинат – Плевен, отначало като главен инженер, а в последствие като началник ТЕЦ-НХК. По-късно става технически директор на комбината до пенсионирането си през 2004 г. Съпругата и дъщеря му са инженер-химици.
Богатата му обща култура и широки интереси му позволяват да търси и намира оригинални решения при разглеждане на исторически и културни събития, обогатени с философски размисли.

Когато на 27 юли 1794 г. Робеспиер и неговите съратници били гилотинирани французите дълбоко си въздъхнали от преживения страх и не забелязали как властта тихо преминала в ръцете на така наречените „директори” – адвокати на новозабогателите по време на революцията спекуланти. Докато френските войници отчаяно се сражавали в Белгия, Германия и Италия, разнасяйки свободолюбивите си идеи, ненаситната алчност на спекулантите направила живота на населението невъзможен: цените се увеличили над 200 пъти, започнали непрестанни брожения.

Новоосвободената буржоазия разбрала, че може да загуби властта и решила да заложи на военната диктатура. И както обикновено се случва, за такава работа винаги се намира подходящ човек. В Англия се намерил Оливер Кромуел. Във Франция Наполеон Бонапарт с помощта на парижките банкери извършил държавен преврат през ноември 1799 г., а депутатите го обявили по римска традиция „за пръв консул”. Наполеон бил корсиканец и недолюбвал французите, но по неволя станал френски офицер; като революционер-якобинец през 1793 г. взел участие при изгонването на англичаните от Тулон; по-късно през 1796 г. пак той потушил бунта на монархистите в Париж. Наполеон командвал армията в Италия и дори в Египет, и награбените богатства и културни ценности изпращал във Франция. В паузата уредил перфектно буржоазно законодателство и администрация, но в 1804 г. бившия якобинец вече не устоял на изкушението и понеже на Франция отново бил необходим международен престиж, се обявил за император. След завоюване на Италия, през 1805 г., при Аустерлиц, настъпил часът за Австрия, а година по-късно Прусия и многобройните немски княжество признали неговата власт. Испания също е завоювана и там Наполеоновия брат е назначен за крал. На запад, тъй като Нелсон при Трафалгар вече е унищожил френската флота, Наполеон обявява блокада за английската търговия. Само някъде далеч на изток оставала загадъчната Русия и тя не му давала спокойствие. Наполеон бил велик артист и гениален пълководец, но безнадеждно слаб политик. Той събрал 600 - хилядна армия, бързо стигнал до Москва и понеже там нямало какво да се прави, я запалил. Пожарът догорял, и той се оказал в ледената прегръдка на Русия. Наполеон изоставил армията си и се завърнал във Франция. Наложило се възмутените от поведението му европейски държави два пъти да го заточават на далечни острови: първия път, след Лайпциг, на остров Елба, и втория път, вече завинаги, след Ватерлоу, на остров Св. Елена. Впрочем, германците предпочитали да го обесят.

Победителите, наречени „Велики сили” се събрали на конгрес във Виена, за да възстановят стария ред в Европа. Всички бивши и настоящи царски династии се обединили в „Свещен съюз” и започнали да прекрояват Европа според своите интереси. Атмосферата на конгреса била доста интересна: всички ругаели революцията и републиканските идеи; всички се напъвали да си доказват, че тя е вече минало, а всъщност всички вече знаели, че „старият режим” е мъртъв. Разбира се, в Европа нямало и нямало да има свобода, братство и равенство. Но едно е свободата, а съвсем друго идеята, духът на свободата. А духът на свободата вече бил изпуснат от средновековното шише. От тук насетне в Европа и света все повече ще изчезват феодалните ограничения и привилегии, ден след ден науката и техниката ще раждат индустрия, а тя с невъобразимата си сръчност ще печати нови стоки и продукти. Вече започнали да се очертават бъдещите плодове на богатството и благополучието.

Накрая, най-трудно е да си обясним, как цяло поколение французи, уж разумни хора, тръгват с усмивка по бойните полета, след знамената и барабаните на Наполеон. Колко от тях оставят костите си там е неизвестно. Но не само французите, а цяла Европа е наводнена от инвалиди, сакати, просяци, които се тътрят по прашните пътища. И нека незабравяме, тогава военните, полевите болници са най-обикновени касапници, хирурзите режат сръчно крака и ръце, но упойките все още не са измислени. Човечеството изморено от неудържимите си емоции и от неописуемите си страдания, се зарича да избягва бъдещите войни. И разбира се, няма да успее в това.
*
Един от големите уроци на Френската революция е идеята за националната независимост на народа. Непосредствено преди нея, а и след това, хората най-старателно започват да се интересуват от своето минало, търсят летописи, събират вещи, записват предания. Дали миналото величие на един народ е вярно или измислено не е чак толкова важно, ако то е завладяло ума. На Балканския полуостров, най-напред сърбите в 1803 г., а след тях молдовците и гърците надигат глави. Гръцкото бунтуване става най-популярно поради участието и смъртта на Байрон. Общественото мнение в Англия е така възбудено, че политиците вече започват да се съобразяват с него. След унищожаването на турската флота при Наварин от обединените сили на Франция, Англия и Русия, Гърция в 1829 г. става независима държава. Още по-невероятен е примерът с борбата на южноамериканските народи за независимост от Испания. В 1811 г. Боливар обявява свободата на Венецуела. Испания потърсва помощта на Свещения съюз, но Англия се противопоставя, а президента на САЩ – Монро заплашително заявява, че Америка принадлежи само на американците. До 1826 г. всички колонии, в това число и Мексико, стават независими.

Реакционната политика на Свещения съюз за потискане на всякакви национални и революционни движения и бруталното полицейско насилие непрекъснато засилват вълненията в Европа. В Русия група дворянски офицери (декабристи) се борят за конституционно управление, затова са обесени. Във Франция, двамата братя на гилотинирания Луи ХVІ управляват един след друг и се опитват с явен терор и цензура да заличат следите на революцията. Това предизвиква през юли 1830 г. нова революция и последния Бурбон едва се спасява с бягство; монархията все пак е спасена от орлеанския херцог Луи Филип и неговото банкерско обкръжение.

Революцията донесла независимостта на Белгия, но в Полша и Северна Италия редът бил възстановен след сурови мерки от Русия и Австрия. Наследството на Виенския конгрес било още много силно. Но феодално-монархическата реакция след наполеоновите войни не станала пречка за бурното икономическо развитие на европейските държави. В Англия промишления преврат, с развитие на машиностроенето, бил напълно завършен. Тя се превърнала в световна фабрика и останала първа промишлена, търговска и морска сила до края на века. Следвали я главно Франция и Германия. Последните удари довели до разпадане на Свещения съюз нанесла революционната вълна от 1848-1849 г. В различните страни мотивите били различни: французите изгонили Луи Филип и установили за втори път република, а новата конституция дала достъп до парламента на всички буржоазни прослойки; Лайош Кошут в Унгария обявява независимост, но Русия отново изпраща войски, а Австрия потушава бунтовете в Милано и Венеция; пруските революционери настояват за конституционно обединение на Германия и свикват във Франкфурт на Майн общогермански парламент, наскоро разтурен след това от Австрия. През този бурен и драматичен период, само Англия е по-спокойна, защото е преминала вълненията на работническото (чартиско) движение и с непрекъснати вътрешни реформи и отстъпки е успяла да притъпи острото социално напрежение. Още през 1824 г. възникват работническите съюзи – трейдюнионите, забранен е детския труд под 9 годишна възраст, а реформата от 1832 г. улеснява парламента за по-толерантно законодателство. Английските фабриканти са започнали да стават все по-богати и от чувството за самосъхранение разбират, че трябва да направят живото на своите работници по-поносим. В 1846 г. те отменят „хлебните закони” и хляба става по-евтин, а една година след това въвеждат максимално 10-часов работен ден. За времето си това е твърде много.

След като получила масово разпространение в текстилната промишленост и минното дело, парната машина започнала да се прилага и в транспорта. В 1807 г. Фултон от САЩ закрепил парна машина върху кораб, която задвижвала странично колело. С подобен параход в 1819 г. бил извършен първият трансатлантически курс, а след 1826 г. парната машина вече задвижвала корабен винт. В 1814 г. локомотивът на Стефенсон се използвал за превоз на въглища и чак в 1829 г. се построява редовна железопътна линия от Манчестер до Ливерпул. До 1850 г. ж.п. мрежата в Европа и Америка нараства на 40 хил. км, от които в Англия 10 хиляди. Нуждата от метали за локомотива, релси и параходи стимулира металургията, а транспорта – добива на въглища. Металообработващите машини спомагат за изработване на нови инструменти и апарати. В 1834 г. Мак Кормик от САЩ предлага първата жетварка с конска тяга, а на изложението в Лондон през 1851 г. са показани вършачки, сеялки, плугове с няколко палешника. Либих в 1840 г. открива, че костите съдържат фосфор и три години след това работи фабрика за изкуствени торове – добивите се увеличават няколкократно.

Голям интерес възбужда изучаването на електричеството, което още Талес забелязва при натриване на кехлибар (електрон) с вълнен плат. Галвани, Ампер, Ом, изследват закономерностите му, Волта изработва първата батерия, Фарадей открива през 1831 г. електромагнитната индукция. Но това са все още научни теории, а единствения практически резултата е пишещия телеграфен апарат на Морз открит през  1835 г. Напредъкът на науката все още не е изумителен, но е значителен: в математиката работят Гаус, Коши, Риман, Лобачевски; Вьолер синтизира през 1828 г. първото органично съединение – карбамида; Шван в 1830 г. описва клетъчния строеж на живата тъкан; Майер и Джаул изучават топлината; Лайел – геоложките структури. Разкриват се съвсем нови области като галванопластиката, вулканизацията, Франсис конструира първата водна турбина, Дагер открива през 1839 г. фотографията. След като Дженер още в 1798 г. е открил ваксината против едрата шарка лекарите – анатоми изучават органите на човешкото тяло. С помощта на етеровата упойка, Лонг от САЩ в 1846 г., извършва първата безболезнена операция. Това не е провив в догматиката, а вече голямо обществено признание на науката.
*
Успехите в техническата мисъл в първата половина на 19 век, рязко увеличава производителността, но непрекъснатите уволнения и масовата безработица стават причина за големи социални сътресения. Икономическите кризи, които започват да се появяват, още повече усложняват картината. В същото време хаотичния селски поток към градовете, който съвсем точно може да бъде наречен Велико преселение, довежда до ужасяващи последствия в битовите условия за съществуване. Много добронамерени хора се опитват да намерят цяр за тези бедствия: Сен Симон, Роберт Оуен, Фурие, Луи Блан търсят теоретични и практични решения, но всички се провалят. Един немски евреин Карл Маркс и приятеля му Енгелс, внимателно наблюдават тези опити. Маркс задълбочено изучава философията на Хегел и икономическите учения на Смит и Рикардо, и най-вече съвременните стопански и социални отношения. Безспорно, той е гениален икономист и неговата книга „Капиталът”, издадена в 1867 г. е доказателство за това. Понеже е много импулсивен, той създава и една политическа доктрина, която за разлика от книгата му, е съвсем лесно разбираема: според нея богатството и нищетата растат едновременно, това изостря класовата борба, революционното насилие става неизбежно. През 1847 г. Маркс създава комунистическа партия, която се стреми да завземе политическата власт само за работниците. Около тази доктрина в следващите 150 години ще се водят ожесточени спорове и ще донесе много възторг и страдания на човечеството.

При точните науки, в това число и икономиката, прецизното изучаване на фактите ни спасява от допускането на грешки. При хуманитарните науки – политология, социология, история поради многообразието на факторите и тяхната взаимозависимост това не винаги е възможно. Понеже липсва повторяемост на явленията, тук може да се говори за тенденция, а не за еднозначност, а претенциите за предсказуемост са рисковани.

На пръв поглед векът на парната машина и фабричния шум изглеждат враждебни към изкуството. Аристократите обеднели, новобогаташите нямали време и духовни интереси, бедните, както и преди били, винаги гладни и изморени. Въпреки това 19 век слага началото на непримиримото противопоставяне на различни художествени принципи. Романтизма се зародил като опозиция на официалния Класицизъм и най-вече на новата обществена атмосфера, в която господствали парите. Бягайки от съвременността, романтиците търсили поезията и я намирали в простотата на природата, въображаемата прелест на средновековието или в екзотиката на далечните, непознати страни. При по-сантименталните натури като Шели, Мюсе, Лермонтов, в музиката на Вебер, Шуберт, Менделсон, Шуман, Шопен, Лист преобладавали настроенията на тъга и самотност. При по-буйните – Байрон, Хайне, Мицкевич, Юго емоциите прерастват в гняв и възмущение. Най-голямо влияние в живописта упражнил Гоя, един малко известен за времето си испанец, а също Дьолакроа, Констабъл, Търнър и скулптура Франсоа Рюд. В литературата най-авторитетни били Шатобриан и Валтер Скот. Романтичните илюзии към средата на века започнали да се изживяват. Битовото подобряване на живота, макар и незначително, острите класови сблъсквания в обществото дали живот на едно течение наречено съвсем условно Реализъм, макар, че негови предшественици могат да се посочат през всички минали епохи. То започнало да се изявява успоредно с романтизма, но за отлика от него гледало много по-критично на света и дори стигало до открито разобличаване на социалната несправедливост. Негови представители са най-изтъкнатите хуманисти от всички европейски страни: Стендал, Мериме, Балзак, Дюма, Текери, Дикенз, Пушкин, Гогол, художниците Домие, Коро, Миле и Курбе, в симфоничната и оперната музика – в зашеметяващите симфонии на Бетовен, програмната музика на Берлиоз, в оперите на Майербер, Глинка и виртуозната италианска школа на Росини, Доницети и Белини. Реалистичната концепция се наложила трайно в изкуството и въпреки ожесточената съпротива срещу нея надживяла конкурентите си и през следващия 20 век.

* Предложеният материал е глава от подготвената за печат книга “Светът не е от вчера”.