ОТНОСНО ПЪРВИЯ РЕЧНИК В БЕЛЕНЕ

Тодор Господинов

Тодор Георгиев Господинов е роден на 14 септември 1956 г. в гр. Белене. Завършва търговска гимназия в гр. Свищов и Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина гр. Стара Загора. Работи като зоотехник в АПК „Дунав” – Белене, две години като научен сътрудник ІІ ст. в Института по животновъдство – Костинброд, а от 1984 г. до момента – експерт-криминалист в РПУ МВР – Белене. Завършил е шестмесечен курс за експерт-криминалисти във Висшата следствена школа Волгоград – Русия и кеус за придобиване квалификация „педагок” във Висшия технически университет – Габрово. Женен. Има две деца.
Има значителен брой публикации в местни и централни периодични издани, участвал е в VІІІ Международен конгрес по логика, методология и философия на науките в Москва през 1987 г. Автор на 6 и съавтор на една книга относно миналото на Белене. Редактор е на в-к „Беленски тематики”, „Читалищни вести” (орган на читалището в Белене) и на други издания. Активен член на дружество „Краезнание” – Плевен. Работи над материали и проучавания относно миналото на Белене и Свищов, както и материали по специалността си.

Съставянето на речници е едно от най-трудоемките интелектуално-познавателни занимания. Писмената реч в речниците, освен че има справочен характер, се подчинява на именентно присъщи за нея процеси, които в най-висока степен изискват от автора не само творчески способности, но и големи конкретни познания.

Ролята на речника е да превежда, обяснява, тълкува и автентично да възпроизвежда значения на думи и изрази.

Всичките определения за речниците се свеждат да следните две основни значения: 1. Речниците представляват съвкупност от думите, с които разполага един език, един автор, едно произведение, един човек и др. 2. Речниците са книги , в които са подредени по азбучен ред думи, за да бъдат изтълкувани,преведени от друг език и др.1

Според предназначението си речниците биват: етимологични, исторически, сравнителни, тълковни, синонимни, енциклопедични, нормативни, правоговорни и правописни и др.2

В историята на гр. Белене се откроява едно съществено явление, изиграло определена роля за появата и развитието на дейността по съставяне на първите речници, дело на католическите свещеници-чужденци. За да научат български език, и по-специално павликянския диалектен говор, някой от тях съставят първите италиано-български речници, които по същество са двуезични.

Един от тези първи италиано-български речници съставени в Белене, за който има писмени сведения е този на Филипо Скуаричи. Авторът на този пръв речник е роден на 13 март 1792 г. в Акуапенденте (Италия). Започва да упражнява професията си на католически свещеник-пасионист от 16 април 1816 г.. За България заминава на 5 октомври 1824 г., изпратен за свещеник в Никополската католическа епархия. Назначен е в Белене, където остава повече от 10 години. Тук той съставя италиано-български речник предназначен за ползване от мисионери. Речникът остава в ръкопис. И след завръщането си в Рим отец Скуаричи не успява да го издаде чак до смъртта си на 22 март 1872 г. 3

Че наистина Филипо Скуаричи е съставил един от първите известни италиано-български речници се споменава в друг източник, където се съобщава, че в Белене през 1825 г. някакъв италианец съставил италиано-български речник за ползване от мисионери, без да е спомената името на съставителя. Но очевидно написаното се отнася за Скуаричи, защото там е посочена годината на раждане на италианеца, която съвпада с тази на Скуаричи, както и това, че свещеникът останал в Никополската епархия повече от 10 години.

Според Л. Милетич4 пасиониста Филипо Скваричи съчинява италиано-български словар, съдържащ 217 големи листа, които през 1900 г. се пазели в архива на Лъженската черква при отец Силвестро Лила. Речникът е писан на обикновена четвъртина, запазен е цял в слаба и полуизядена от червеи кожена подвързия и съдържа 418 страници. Думите се редят на всяка страница в две колони. В началото авторът, чието име не личи никъде, но се знае по предание, е написал дълъг предговор, където мотивира нуждата от подобен словар, като казва, как той сам изпитал върху себе си тая нужда, като е бил принуден като свещеник да учи наречието на павликяните без всякакво научно помагало – без словар и граматика. От предговора се вижда, че до тогава у северните павликяни (за разлика от южните в Пловдивско) не е имало никаква народна писменост, така че авторът бил принуден да учи български само и направо от живия говор. Ето някои думи от този словар: abito – дреа; abito cattivo – лошия адет; per disposizione – табиат.

Милетич пише, че според едно писмо на епископ Молайони узнава, че той и мисионера Стефано Монети, който знаел много добре български език, имали намерение да съчинят италиано-български словар, българска граматика, катехизиса и др. По тази причина Молайони настоява пред началството си да оставят в България Стефано Монети, на когото изтичал седемгодишния мисионерски срока. Монети, който станал в Блене до 1834 г. създава италиано-български словар.

През 1905 г. служещия в Белене отец Силвестро Лила увенчава с успех усилията на мисионерите в Никополска епархия и съставя учебници по българска граматика по подобие речника на О. Скуарчия, който бил изоставил ръкописа си поради финансови затруднения. С големи лишения отец Силвестро Лила успява да напечати един екземпляр.5

Ето какво пише Антон. Митов за беленския речник: “Един само италиански поп от Белене знае да е мислил за България и то е оня, що и името си не е оставил, а е научил български и написал оня речник, големия, що го четохме двама. Да, той е Българския Уебстър, който написа в Масачузец Английския речник, а този италианец написа Българския речник и то преди сто години. Този речник е исторически и дано са го запазили. На много хора съм говорил за това тук (в Америка, бел автор) и те са се чудели и един като каза, че нямаме българско-италиански речник, аз му казах, че не прав. Аз зная един писан преди сто години от един италианец в село Белене и съм го виждал и как разправя за всяка дума какво значи. Но понеже българите не са хора що гледат на това, защото в Татарито се говори един език, в Стижаров – друг, в Лесковица и в Свищов – други, няма нищо. Затова всички от съседите искат да заемат по някоя околия от България...”6

Новата книга на Елена Врайкова “Белене – говорът на павликяните –католици” бихме могли да определим като възраждане и продължаване на традицията от преди 177 години чрез средствата, които предоставя речника да се съхрани и запазване един старинен говорен диалект. Павликянският говор звучи непрестанно в района на Белене вече цели 918 години (1086-1604-2004). От тях 518 години битува в сектантската сфера на еретизма, а от 400 години – в рамките на католицизма.

Освен двата главни говора: източнобългарски и западно български, вследствие на изолираност, се е запазил един по-стар тип на български език (особено във формите), принадлежащ към източната група, като трети диалект. Съществуват многобройни изследвания върху произхода на тази трети диалект, като едно от първите е това на П. Славейков: “Рупското и Рупаланското българско население и наречие”7 Визирането на Родопските планини, като огнище на особен български диалект, доказва, че той има генетична връзка с говора на павликяните.

Езиците, като всяко явление, еволюират в зависимост от своята изолираност – по-бързо или по-бавно във времето. Павликянският говор до скоро е запазвал своята консервативност, благодарение на самобитния начин на живот на павликянската етническа група. Но през последните десетилетия, тази изолираност е нарушена поради повишената комуникативност, смесените бракове, навлизането в живота на културни и технически придобивки, бурно развилите се миграционни процеси. Всичко това води до промяна вида и генезиса на диалекта, той започва да се губи. Именно това обстоятелство прави труда на Елена Врайкова ценен и с определена научна стойност.

Изследването на павликянският говор е част от цялостните проучвания на родния край. А историята на селището ни е достатъчно многообразна и богата, за да предложи на изследователя широко поле за работа.

В това поле за изява “заорава” потомствената павликянка – католичка от Белене Елена Врайкова. Водена от идеята, че местният павликянски говор представлява не само регионален но и национален интерес, тя реализира познанията си в тази област в “Събран езиков материал от говора на павликяните – католици в град Белене”, за да може да се ползва, както заявява авторката, от страна на специалисти-езиковеди, краеведи, преподаватели, студенти и любители. С този си труд Врайкова постига нещо повече – тя създава един своеобразен резерват на павликянския говор.

Някои стари думи от преди 200 години, като “сеужене” (крадене на моми), месинчета (за братя или сестри, родени в същия месец), “скепат” (къпане в Дунава), “мелитниката” (млекарката), “лацаро” (лазаруване), “терже” (терзийство), “лутлат” (люлеене), “струшинки” (ронене на царевица), “побоища” (бродиране), “долиндек” (заговор за напиване), “палеусник” (оживял прокълнат мъртвец), “сордане” (гердани) и др. днес са безвъзвратно забравени в говора на местните павликяни. За това са допринесли и мисионерите – католици от Западна Европа, които полагали големи усилия за изкореняване на многото суеверия от живота на беленските павликяни, а много от тези думи са свързани с местните суеверия.

Книгата-речник “Белене – говор на павликяните –католици” в този си вид се явява първа в България, поради което ще изпълни и една важна мисия – съхраняване на автентичния павликянски говор за бъдещите поколения.

БЕЛЕЖКИ
1. Буров С, В. Бонжолова, М. Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на българския език. “С., 1994, с.756.
2. Българска енциклопедия. А....Я. БАН, С., 1999, с.911.
3. Врайкова Е. Белене-говор на павликяните-католици. Плевен, 2003.
4. Милетич Л. Нашите павликяни. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. ХІХ, С., 1903, с.132, 140.
5. Пак там.